Завръщане у дома

„Мисля, че в училище разбрах за първи път нещо за смъртта, когато бях на погребението на дядо ми. Беше и първата подобна церемония, на която присъствах. Разбрах само две неща: сълзите на майка ми (която избухна в плач при получаване на новината) и 4 дни по-късно, когато свещеникът ми каза да хвърля шепа пръст върху ковчега. Тогава изпитах, може би за първи път, усещане за необратим вакуум, изненадващо приятен и в същото време толкова труден за смилане.

Ако ме питате, да... много ме е страх, особено от смъртта на другите. А в настоящето, напоследък ме тресе, когато видя огромен блок с много етажи, защото неизбежно се замислям за бомбардираните блокове само на няколко километра от мен. Да, виждам тези черни дупки в средата на блоковете и знам, че сте се наситили да чувате това отново и отново, но не мога да ви оставя да ги забравите. И все пак този спектакъл не е за забравата, не е и за лекуването на рани или за продаването на надежда. Надявам се от цялото си сърце, че този спектакъл ще бъде честен към нашето настояще, което обичаме да забравяме. Но никога не забравяме празниците, за които често се връщаме у дома, никога не
забравяме мама, дори когато сме сираци. Дори когато тя вече не е там. Защото винаги търсим липсата на един човек в друг. И казваме с такава лекота: „Ти си като... говориш като... напомняш ми за... за Него, за Нея.“

Желая си този спектакъл да ни събере в една зала, където заедно да осъзнаем нещо от свят, от който не можем да се откажем и преди всичко да го видим такъв, какъвто е: с всички мъртви, които никога повече няма да се върнат.
Един ствол и едно коренче... Смъртта няма никаква вина... И ще каже как беше... Ще ви кажем как беше...“ – Ботон Наги, режисьор