"Между утопията и антиутопията-Предопределените"
Между утопията и антиутопията - "Предопределените“
Автор: Ливиу Орня
„Предопределените“ (The Numbered), пиеса на Елиас Канети, която все още не е преведена на румънски, ни пренася в бъдеще, където хората получават при раждането си от „Капсулана“ - върховната власт - определен брой години (и вече не ги назовават с друго име, освен с въпросния номер). Номер, който е записан в затворена капсула и се носи на шията като амулет. Всеки знае кога ще дойде неговият час („моментът“) и живее спокойно, без страх от смъртта, защото нищо фатално не може да се случи преди определения момент, всяка болест е лечима, от всеки инцидент се възстановяваш и т.н. Никой обаче не отваря дори собствената си капсула; прави го само Капсуланът, когато отслужва финалния ритуал. И никой няма право да казва на каква възраст е. Останалите знаят каква ще бъде продължителността на живота ти (по името ти), но не знаят кога ще дойде моментът: възрастта е твърде интимно нещо, тайна, за която не се говори.
Това понякога води до забавни ситуации, до измами с цел печалба (например когато брак, сключен с надеждата за бързо отърваване от партньора и съответните облаги, се удължава неочаквано; и т.н.). Но отвъд повече или по-малко техническите детайли, светът живее спокойно, примирено, без никой да може да проумее как е било възможно „в старите времена“ да се живее в постоянен ужас, че може да умреш във всеки един миг.
Както може да се очаква обаче, появява се един вечен опозиционер, все още младият Петдесет, който не вярва, че историята за "момента" е истинска, и го доказва: в деня, в който трябва да издъхне, той предизвиква криза, измолва и получава един ден отсрочка – следователно „моментът“ не е непреодолим. Петдесет отива по-далеч и извършва върховното кощунство: отваря своята капсула, а след това и тези на другите – празни са! Капсулите не съдържат нищо, всичко е фикция, добре инсценирана от сменящите се един след друг Капсулани. Следва, естествено, бунт.
Но не всички се отказват от идеята. За някои е трудно да се разделят с капсулата си (кой знае как ще се променят времената, идеите...), други вярват, че оттук насетне животът ще бъде вечен, трети се плашат, че постоянно ще живеят в очакване на призрака на смъртта. Капсуланът е победен, да, но инициаторът на бунта е ужасен и би искал да поправи нещата. Но това вече е невъзможно. Хаосът е настъпил. Канети не казва какво ще се случи по-нататък.
Това, според мен, е много интелигентен отговор на "Великия инквизитор" на Достоевски и преосмисля темата за човешката свобода. При Достоевски Великият инквизитор казва ясно, че вече няма нужда от Бог, който е завършил мисията си, и че сега е ред на самия инквизитор да даде на хората всичко, от което имат нужда, но в никакъв случай свобода. У Канети всичко е по-нюансирано: някои хора желаят свободата, но не съвсем абсолютна, други се плашат от нея, трети я отхвърлят... А заключение липсва. И не е ясно дали това, което сме изкушени да наречем антиутопия, не е за някои необходимата утопия.
Този труден текст, въплъщаващ дълбоки идеи, беше поставен от режисьора Теодор-Кристиан Попеску в театъра в Стара Загора. И бързам да кажа, че Попеску постигна забележителен успех: именно чрез сценичната конструкция, чрез начина, по който работи с актьорите, той успя да направи достъпна една доста суха философска дискусия. Канети не използва ремарки, не дава никакви индикации за пространството, за персонажите - знаем само имената им, на някои можем да предположим приблизителната възраст, но само толкова: нямаме информация за заниманието им, за външния им вид. Те са просто носители на идеи. Режисьорът обаче им дава плът, задава чрез костюма, движението, ситуациите, звуковата и визуалната среда поне щрихи на социална идентичност.
Ето няколко примера. Капсуланът е облечен в черен, строг костюм, но на врата си има малката бяла якичка, характерна за католическото духовенство; това е само загатване. Някои персонажи носят работни гащеризони, други са облечени в спортни екипи. В една искряща сцена две дами коментират премеждията на един дълголетник, който постоянно се жени за жени в края на живота им за по-голямо разнообразие. Очевидно двете дами, които пият шампанско на пикник, са от това, което днес бихме нарекли висша буржоазия. Така в спора са обхванати всички социални слоеве.
А Теодор-Кристиан Попеску прави още нещо: отново без да се намесва в текста, който спазва строго, той гради мостове между иначе фрагментарните сцени, подсказва малки житейски истории, някои от които изпълнени с хумор. Той омекотява непримиримия Канети и създава спектакъл, който може да се хареса (и се харесва, бях свидетел) и на тези, които не са много свикнали с философските дискусии.
Актьорската трупа, в по-голямата си част млада, функционира добре, сплотено и без излишна претенциозност. Тъй като не познавам езика, за мен е трудно да оценя точността на изговора или фразирането, но при всички актьори успях да забележа телесна експресивност и нюансираност в интерпретацията. Тежестта на спектакъла изнася Цветан Пейчев (който играе и в Народния театър „Иван Вазов“ в София) в ролята на Петдесет: актьор с истинска мощ, на когото партнира Кристиян Негалов: връзката и играта между двамата на сцената са отлично изработени. Но текстът и спектакълът са изградени така, че всички актьори имат щедри партитури, включително изключително добре подготвените деца Йоан Черкезов, Ева Бончева и Теодор Райчев. Ключова роля, с която се справя блестящо, има Ивелин Керанов (Капсуланът). Би било несправедливо да не назова и изпълнителките в единствените две сцени с избликващ хумор в рамките на тези два часа и половина, които иначе са доста наситени и тежки като идеи: Елена Азалова и Миленка Сотирова.
Актьорите се развиват в статичен декор (дело на Сабина Реус), един и същ от началото до края, който е функционален и позволява разнообразяване на пространствата за игра. Присъствието на телефонна кабина с телефон с кабел, каквито имаше в старите времена, използвана и „сега“ (тоест в настоящето на самия текст) може би загатва за определена приемственост в живота и проблемите на хората, независимо от вярванията и всякакъв вид прогрес. (Забележително е, впрочем, че в текста на Канети не се прокрадва нито един технически или технологичен детайл; бегла препратка към механизацията и автоматизацията прави режисьорът чрез сцените с колективно движение, чиято хореография е дело на Флавия Джурджу). Един провокативен, вълнуващ и отлично реализиран спектакъл, който би било хубаво да бъде видян и от румънските зрители.
Драматичен театър „Гео Милев“, Стара Загора (България)
„Предопределените“ от Елиас Канети
• Превод: Венета Пенева
• Режисура: Теодор-Кристиан Попеску
• Сценография: Сабина Реус
• Хореография: Флавия Джурджу
• Саунд дизайн: Андрей Райку
• Лайтинг дизайн: Кристиан Никулеску
Участват:
Цветан Пейчев, Кристиян Негалов, Ивелин Керанов, Елена Азалова, Миленка Сотирова, Тодор Коцев, Георги Ножделов, Цветомир Черкезов, Георги Ганчев, Лилия Тихова, Мартина Георгиева, Яна Божанин, Симона Жулиянова, Мария Енева, Паоло Лале, Йоан Черкезов, Ева Бончева, Теодор Райчев.
• Дата на представлението: 19.06.2026 г., в рамките на Международния фестивал „Нови отворени сцени (NOS)“
• (Ливиу Орня, „Между утопията и антиутопията – Предопределените“)
Ливиу Орня (роден на 14 юли 1960 г. в Букурещ) е румънски математик, университетски професор, есеист и писател. В момента той е професор емеритус във Факултета по математика и информатика на Букурещкия университет и почетен член на Института по математика „Симион Стоилов“ към Румънската академия. От 2023 г. е член-кореспондент на Румънската академия. Освен с научната си кариера, той е разпознаваема фигура в културния живот на Румъния.
Прочетете повече на LiterNet.ro тук: https://agenda.liternet.ro/articol/31470/Liviu-Ornea/Intre-utopie-si-distopie-Cei-numarati.html
